Той има белег на челото си 
и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, 
самотният човек е малък.
 
Събира билки или пък 
с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа. 
И мъкне вехтото си одеяло.
 
Докато другите крещят 
или говорят за изкуство,
самотният човек на масата 
лови мухите и ги пуска.
 
Но ако пише стихове, 
той непременно ще остави
една сълза в очите
или драскотина в паметта ви...
 
Той има дом и топла супа, 
но е толкова затворен
животът му, изхвърлен 
като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне 
с керемидите надолу,
той може пепел да яде, 
но няма да се моли.
 
В какъв ли огън е горял 
и под каква ютия -
за да научиш, трябва много 
вино с него да изпиеш...
 
Тъй както си върви с петно 
на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва 
изведнъж, като мънисто.
 
В едната си ръка той носи 
книга за душата болна,
а с другата самотният човек 
въженце стиска в джоба.
 
И неговият дом да се обърне 
с керемидите надолу,
той може пепел да яде, 
но няма да се моли...