Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната,
само тъмният вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти хладна и бяла,
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.
Стой така ! Стой така, нека тя да ни свети,
нека тя да ни води в леса !
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса...
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?