Видях едно момиче влюбено
с коси от злато, с поглед мил,
върху платното нарисувано
в ръка със цъфнал карамфил.

Очакваше ли някого, не знам.
Но ден и нощ оставаше си там – 
с усмивка непресторена,
във рамката затворено – 
три педи място от света голям.

Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!
Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!

Една пътечка се провираше
между къпини и трева,
но пак до рамката се спираше – 
къде да ходи след това?

Самотно бе момичето така,
държеше само цветето c ръка.
Обречено да чака то,
оставаше във рамката
все тъй със питащ поглед: "До кога?"

Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!
Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!

Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!
Не заключвай в рамка любовта.
Волно трябва, трябва да живее тя!