Луда Гана, мори, пак гората  ‘фана
та да иде в чуждо село на мегдана.
Да подскача, да потропа на хорото 
цели дни до мрак,
да дарява росна китка на чужд юнак,
чужд юнак да дарява.

Па замръкна на хорото луда Гана, въх!
И остана сам-саминка на мегдана, ау!
Та поседна на бял топъл мермер камък.

Настана нощ под звезден кош
и грейна месец белокож,
а тих ветрец запя със глас на самодива
прастара песен в захлас.
За много вехти времена -
кога вечерница била мома ,
но все хвърчала в небеса 
и не поглеждала, ах, до себе си,
дето в камък се свило 
на нейното либе сърцето.

Луда Гана, мори, пак гората ‘фана
да се върне в наше село на мегдана
и да хвърли росна китка на млад Гроздан, и-ха!