На ъгъла дълго мръзнах,
чак иде ми да заплача –
момче, я кажи как дръзна
със мене да се закачаш?
Повтаряш, че твоя тип съм,
че страшна съм хубавица,

признаваш, че ще ти липсвам,
но аз си имам вече рицар. (2)

И дори да закъснява моят Дон Кихот,
всеки рицар заслужава 
да го чакат цял живот. (2)

Момче, престани да искаш
накрай света с теб да ида,
обувка крака ми стиска,
а в гърлото ми – обида!
Минутите тази вечер
се нижат на броеница

и взех да се питам вече
дали ще дойде моят рицар. (2)

Но дори да закъснява моят Дон Кихот,
щом е рицар заслужава 
да го чакат цял живот. (2)

Започна да ме тревожи,
че рицарят се забавя,
със мелница нейде може
все още да се сражава!
Момче, спри, не си отивай!
Сама съм в тъмнината.

Да тръгна така не бива –
без някой да ме изпрати! (2)

Както виждаш, закъснява моят Дон Кихот,
и съвсем не заслужава 
да го чакам цял живот. (3)